Александър Андреев, "Дойче веле"
Злополучните дискусии в България около един изкуствоведски проект на берлински учени на няколко пъти бяха недружелюбно коментирани в германски медии. Но острата публикация на списание "Шпигел" беше забелязана и от ръководството на концерна ВАЦ. Останалото е известно: ВАЦ обяви, че занапред ще разхлаби твърдия си принцип за ненамеса в редакционната работа, особено на изданията си в Югоизточна Европа, а българските му вестници "24 часа" и "Труд" се почувстваха несправедливо обвинени в национализъм. Всъщност целият микроскандал е най-вече поредица от междукултурни недоразумения и неадекватни реакции.
Да започнем с това, че преди половин година почти никой в България не можеше да си представи степента, в която патриотичното възмущение около "проекта Батак" на Балева и Брунбауер ще шокира много либерални наблюдатели в Германия. Този шок и последвалите публицистични реакции са лесно обясними, като се имат предвид както исторически обусловената чувствителност на много германци към всякакъв вид националпопулизъм, така и съвършено легитимният модерен възглед, че политиката и медиите нямат право да опростяват един научен проект и да инструментализират емоциите на слабо осведомената част от публиката. Втората грешка беше отсъствието на ясна редакционна позиция в двата български вестника по дискусията "Батак". Защото президентът, премиерът, придворният историк и многобройните коментатори имат право на всякакви мнения, но пред лицето на набъбващия скандал читателите трябваше да научат и мнението на самите издания.
В Германия пък (знам го лично от многобройни разговори с германски наблюдатели) взривоопасният потенциал на темата "Батак" беше решително надценен - просто защото представата за обществена дискусия, за толерантността и езика й, за последствията от нея доста се разминава с българската норма. Да не говорим, че в Германия има автори и издания, които понякога практикуват твърде нравоучителен тон към "първолаците в демокрацията", а специално списание "Шпигел" често пъти раздава присъди от последна инстанция.
Цялата тази верига от недоразумения е сигнал, от една страна, за това, че части от българската публичност и нейните медии все още не се вписват в нормата, която в Германия (а и другаде из ЕС) минава за цивилизована. И че много често при подобни ескалации е необходимо умерено и добронамерено междукултурно посредничество. Същото впрочем важи и в обратната посока: на мнозина в Европа им е нужен по-тънък усет за историческите травматизми в новоприетите страни и за вкуса на местната дискусионна кухня. Което, разбира се, не означава, че има оправдание за онези, които се опитаха да изцедят политическа добавена стойност от проекта на берлинските учени. Проект, посветен, между другото, именно на културните недоразумения.
Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свободата", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свободата". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.
петък, 30 ноември 2007 г.
Междукултурни недоразумения
четвъртък, 29 ноември 2007 г.
Диалог
Новото забатачване около мита Батак
На 16 май президентът Първанов бе гост на Батак за честването на 131-ата годишнина от Априлското въстание. Тогава се проведе и дискусия "Батак в българската национална идентичност. Мит и/или реалност", предизвикана от опита на Мартина Балева и проф. Улф Брунбауер да организират симпозиум, свързан с историята на Батак. На снимката - заедно с президента в града бяха и Антон Дончев, Любомир Левчев, Иван Гранитски и Николай Овчаров. Комитет "Съзидание" още не съществуваше.
Какво ни казва тази случка шест месеца по-късно?
Миналата седмица стана известно, че главният управител на медийната група ВАЦ - Бодо Хомбах, се е извинил на изкуствоведката Мартина Балева и на проф. Улф Брунбауер, автори на проекта "Митът Батак", който през април т.г. стана причина за шумен медиен скандал. Тогава в двете ВАЦ-ови издания българката беше агресивно упрекната в най-тежки грехове - нихилизъм, родоотстъпничество, светотатство и т.н. Инерцията, подета и от други медии, възроди лексика и патос, характерни за едно уж изживяно вече минало. В една от многото публикации на тази тема проектът беше определен като проява на "ибрикчийски възторг", "ибрикчийство" и "ибрикчийски манталитет", към което бяха добавени и думи като "кюлхане", "майкопродавство" и "отцеругателство", а авторката беше наречена "инфузория"* и "бледа спирохета"**. Чуха се и гласове в защита на академичната свобода на интерпретация, но те поради характера на своя изказ (не достатъчно гръмогласен), както и поради естеството на аргументацията (академична, а не емоционално цветиста), се оказаха разбираеми за ограничена и затворена среда. Заради тази медийна реакция планираната научна конференция с изложба се провали, но явно това не е бил краят на проекта "Митът Батак". Логично беше да се очаква някакво развитие. Все пак включването на България в ЕС не означава само прикачане към еврофондове, но и приобщаване към известни стандарти на публично размишляване и говорене.
Какво ни казва тази случка шест месеца по-късно? Ако до април предмет на изследователски интерес в проваления проект е бил механизмът, чрез който едно ясно документирано историческо събитие може да се превърне в невралгично (а това значи и митологично) място на националната памет, то шест месеца след скандала самите медийни реакции могат да бъдат предмет на нов изследователски интерес и тяхното изследване би констатирало не особено приятни истини за българското общество.
В априлските и майските публикации на тази тема ясно пролича, че водещи български журналисти, интелектуалци и държавници се придържат към едно съвсем ограничено и примитивно разбиране за мита като измислица (или измишльотина).
Високата обществена позиция на тази първосигналност буди тревога,
която явно е прескочила домашните граници. Митът, дори когато се разминава с историческата действителност, не е измислица. Той има свойството да конструира реалности много по-мощно, отколкото историческият факт. В този смисъл митът може да бъде генератор на хиперреалност. За разлика от историческия факт, който е еднократен акт в линейното историческо време, митът се случва постоянно, той работи непрекъснато, моделира нагласи и ценностни ориентации, мотивира поведения и т.н. Чрез тези свойства на мита функционират религиите и идеологиите, а също и много рекламни стратегии. (Наскоро с рекламна цел елегантно и много успешно за пореден път беше експониран митът Азис.) И това е така за всички митове, а не само за някои, които не засягат невралгични места от националната памет. Да се твърди обратното е все едно да се каже, че две и две прави четири между три и пет следобяд, но не и в друго време.
Нека обясним казаното с няколко примера и за повече яснота ще започнем от Батак. През пролетта на 1876 г. в Батак са избити няколко хиляди души. Това е исторически факт, документиран по неоспорим начин в множество извори от различно естество - устни, писмени и материални. Година по-късно в Стара Загора след отстъплението на ген. Гурко са избити значително повече хора и тяхната трагична смърт не е била по-различна - били са клани, изгорени, застреляни, насилвани, както е станало и в Батак. Това също е исторически факт, документиран не по-зле от Баташкото клане. В същото време в националната памет името на Стара Загора не носи онзи ореол на национален трагизъм, с който е свързано името на Батак. Коя е причината за това? Явно има нещо, което действа като трансмисия между историческия факт и националната памет. Това нещо е образът. Хората възприемат света по-често чрез образи, а не чрез факти. Стара Загора не е имала своя Иван Вазов или Захари Стоянов, или художника Пиотровски, които да превърнат трагичния исторически факт във въздействащ художествен образ, а всеки художествен образ е един мит. Това, според мен достъпно обяснение, което не поставя под съмнение нито трагизма и сакралното място на Батак в националната памет, нито властта на художествения образ над историческия факт, беше поднесено някак сбито в полемиките около скандала и остана заглушено от общата патриотична възбуда.
Преди петнайсетина години Димитър Панчовски в книгата си "Последните дни на Васил Левски" на основата на анализ на историческите извори поднесе солидна аргументация, оневиняваща поп Кръстю Никифоров като предател. Този факт обаче сам по себе си не може да заличи въздействието на Вазовите стихове за същия поп Кръстю, моделирали в продължение на десетилетия неговия образ в масовото съзнание. Нека ги припомним.
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй пятно за храма
Дякона погуби чрез черна измама!
....................
и кого родила една майка луда,
който има равен в ада само Юда,
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Художественият образ не подлежи на фактографска верификация, но от друга страна, когато нещо е добре или ефектно казано, не следва, че то непременно е и вярно. Всеславянската слава Крали Марко в светлината на историческите факти е един балкански колаборационист от края на XIV век. (Загива в битка срещу влашкия войвода Мирчо, в която се сражава като турски васал.) В епоса на балканските народи обаче неговият образ е съвсем различен. Примерите от този род са толкова много, че понякога е трудно да се каже дали историята се конструира повече от факти или от митове. И дали фактът е по-важен за историята, или неговото трансформиране в мит чрез образа. Тази тема отдавна е проблематизирана в историографията и в този смисъл екстравагантният проект на Балева и Брунбауер не е оригинален.
Така 131 години след Априлското въстание
Батак отново стана нарицателно
и по някаква странна ирония потвърди името си. (Едно от значенията на турската дума "батак" е "объркани сметки".) Тъй като всяка криза съдържа в себе си и своето разрешение, нека се опитаме да видим и евентуалните обществени ползи от този скандал.
Вероятно вече е станало ясно защо на една академична теза, колкото и тя да изглежда предизвикателна, би трябвало да се отговаря първо от академични, а не от политически трибуни.
Случката дава възможност да се разбере, че историята все пак е наука, а не е само инструмент за патриотично възпитание. Тя не е пръчка-показалка, макар че може да служи и за това, но ако само за това се използва, тя се поврежда. Като всяка наука историята живее чрез постоянна критическа саморефлексия. В този смисъл да се твърди, че историята не може да се пренаписва (едно клише от ранните години на прехода, съживено покрай скандала), е несериозно. Тя постоянно се пренаписва - повече или по-малко внимателно, в светлината на нови и стари исторически факти. Това е работата на историческите факултети, такъв е занаятът на историка. Това е по същество и разликата между науката история и Свещеното писание. Библията не може да се пренаписва, но историята може. И трябва.
Скандалът вероятно ще приглуши
архаичната риторика на сдружение "Съзидание"
за някакво "ново българско възраждане" и ще провокира по-сериозен разговор за ролята на интелигенцията в гражданското общество. Със сигурност една отговорна интелигенция не би допуснала да бъде въвличана в неприсъщи шамански духовни практики като баене за власт на успешни кметове и президенти. Българското възраждане се проточи повече от Италианския ренесанс и може би вече е време да се разбере, че тази пропагандна абракадабра е контрапродуктивна. България не може постоянно да се възражда под хипнотизиращите образи на славни герои и събития от предмодерните епохи. Актуалният проблем пред българското общество е как да напусне възраждането и да влезе в модерността. Опитите в това отношение през последните сто години постоянно са се проваляли поради неспособността на българското общество да приеме, че общата кръв, общата съдба и общата земя не могат да бъдат водещи структуроналагащи ценности в едно модерно общество.
Внушителен дял от вината за това неразбиране носи българската интелигенция. Структуроналагащата ценност в едно гражданско общество е съзнанието за гражданска взаимност между достатъчно отчуждени човешки същества. Българското общество не може до безкрайност да търси основанията за своето настояще и бъдеще единствено в миналото. Ако продължи да го прави, това означава след някоя година отново да устрои "държавно погребение" на цар Калоян, отново да разрови дупката в Царичина и да търси там висш разум и на практика да продължи да живее в метафората на героичната самодостатъчност, изящно показана от Емир Костурица във филма "Ъндърграунд".
Канонът на Паисий, около който е конструирана огромната част от българската историография, не е вечна политическа панацея и неговото прилагане в началото на XXI век рискува да превърне историята в гротеска. Разстоянието между героичното и комичното понякога е много малко, а глобализацията може да разруши и тази дистанция.
-----------
* Инфузория - паразитен микроорганизъм.
** Примерите са от статията "Апотеоз на ибрикчийството" от уважавания и влиятелен публицист и общественик Иван Гранитски (в. "Стандарт", 26 април 2007).
Ясен Бориславоввторник, 20 ноември 2007 г.
Бодо Хомбах пред “Шпигел”:
Кампанията в българските ни вестници за Батак “не беше наред”
“Два български всекидневника, собственост на германския медиен концерн ВАЦ, организират хайка с националистически пароли за залавянето на една научна сътрудничка”, пише в понеделник германското списание “Шпигел”, цитирано от радио “Дойче веле”.
”Шпигел” е поредното германско издание, което обръща внимание на провалената научната конференция за Батак. Тя трябваше да се проведе в България и бе организирана от двама учени от Берлинския свободен университет.
”Шпигел” се спира най-вече на ролята, която изиграха българските вестници “24 часа” и “Труд” за провала на конференцията и нажежаването на атмосферата в публичното пространство. В статията непрекъснато се напомня, че двата вестника са собственост на германски медиен концерн ВАЦ.
След като представят целта на конференцията и подчертават, че тя никога не е искала да отрече Баташкото клане, авторите на статията в “Шпигел” описват последвалите “протестни крясъци” и заплахи по адрес на една от организаторките – българката Мартина Балева, както и наградата, която е обявила за нейния адрес, дяснорадикалната партия “Атака”.
”Върхът на копието са двата булевардни вестника на ВАЦ”
”На 25-ти април, например, “Труд” изкряска със заглавие “Гавра с костите на Батак” – така, сякаш диви осквернители на гробове са разграбили скелетите на жертвите и са ги обезчестили. Към това заглавие беше поместена снимка на човешки кости в близък план. В “24 часа” директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров заплаши Балева и нейния берлински партньор в проекта, че ще ги съди за отричане на Холокоста” и твърдеше, че Балева се е продала на турците. В статията не става и дума за това, че двамата учени никога не са отричали клането в Батак.
В София медийният концерн ВАЦ обитава монументална сграда с внушителни колони пред фасадата, в която навремето е бил издаван вестник “Работническо дело”. Сега обаче тук думата има Аксел Шиндлер, който е шеф на медийната група ВАЦ за България. Офисът на 39-годишният Шиндлер е светъл и модерен. По стените висят огромни карти. Всяка сутрин динамичният Шиндлер, който е родом от областта Пфалц и от месеци учи прилежно български, чете вътрешния преглед на печата.
”Аз самият не разбирам много от това, което пише във вестниците”,
казва той.
”Как обаче се осъществява контролът върху това, което се изписва в неговите вестници и онова, което щеше да е по-добре да не се появява в тях? Шиндлер маха с ръка: контрол няма. Най-важният принцип на ВАЦ, казва той, е ясното разграничение между издателство и редакция. Изключение се прави само по отношение на човешките права. “В този смисъл, аз съм пазител на ценностите на концерна ВАЦ”, казва Шиндлер пред “Шпигел”, което кара авторите на статията да обобщят:
”Никой във ВАЦ обаче не е забелязал, че в случаи като този с Балева, на националистически ориентирани редакции, в които работят много хора, учили занаята си по комунистическо време, им се дава право да се вихрят свободно и то така, че човешките права се пренебрегват напълно”, пише списанието.
Шиндлер, който идва в България три седмици преди вестниците на издателството му да измислят случая “Батак”, поглежда почти смутено компрометиращите заглавия и признава: “За това чувам за първи път”.
Приятел на олигарсите
Най-вече "Труд", най- тиражният вестник в България, може безконтролно да разиграва коня си. Главният му редактор Тошо Тошев царува зад дебело дървено бюро, а офисът му е изпълнен с модерното изкуство на "най-известните български художници", както самият той гордо казва. Тошев носи тъмнокафяво сако, около врата му златен ланец, а тъмната му риза е толкова разкопчана, че чак дъхът ти спира. Преди да започне да говори, си запалва пура. Тошев изглежда като българският отговор на Хю Хефнър (създател и издател на “Плейбой”-б.р).
Когато "Труд" все още е принадлежал на синдикатите, той бил редактор. После някак си се докопал до пари, усърдно изкупувал дялове и накрая придобил вестника. В София се говори, че неговите приятели, олигарсите, са го финансирали, за да получат насреща вестник, който не би пречел на интересите им, пише “Шпигел”.
Тошо Тошев разказва, че през 90-те години спешно търсил партньори, бил и в Лондон при "Таймс", в крайна сметка обаче успял с ВАЦ. "Това са истински вестникари", казва той, "това ме радва".
Бързо се разбрали за бизнеса, ВАЦ влезли в издателството, а и Тошев продължава да участва в "Труд" със 7 процента. "За насоката на вестника само аз имам думата, никой друг". А Батак? "Да", казва Тошев и изпуска могъщ облак цигарен дим в стаята, "това е деликатна тема". Батак засяга "душата на българите" и е един вид "духовен паметник". Там дори и учените трябвало "да бъдат предпазливи", е цитиран да казва Тошо Тошев.
Когато се появили първите съобщения за научния проект Батак, в столицата избухнал същински пожар. "Труд" реагирал подобаващо. "Ние показваме какво мислят хората. Не искам да загубя публиката си". А какво е станало с интервюто, което пуснал неговият вестник и в което интервюиращата е навикала Балева, защо се рови в българската история? Тошев се отдръпва назад и хладно отговаря: "Една от нашите най-добри служителки".
”Шпигел” цитира и анализ от вестник “Дневник”, в който случаят “Батак”е наречен “зловеща гротеска”.
Хомбах: “Това не беше наред”
Статията завършва с позиция на Бодо Хомбах, управител на медийната група ВАЦ. По отношение на кампанията в неговите вестници срещу Мартина Балева, той казва:
”Ние стигнахме до извода, че това не беше наред и ще си извадим нужните поуки”.
"Първата е назначаването на генералния секретар на Международния журналистически съюз Ейдън Уайт (Aidan White) за съветник на концерна ВАЦ в България”, пише в заключение “Шпигел”.
Статията на Марион Краске и Елке Шмитер "Терор заради една картина" се появява в навечерието на празничното отбелязване на 10-годишнината на ВАЦ в България, което ще е в сряда, в Дом №2 в Резиденция “Бояна”.
