Турското робство–неправилните понятия

Калин Димитров

Нека разгледаме понятието “турско робство”.

Дали това е турско?

Не, не е.

Защото тогава не е имало Република Турция, а – Османска империя.

Дали е робство?

Не, не е.

Защото робството е социално-икономическа система, при която на определена личност - наречена роб - се отнема личната свобода и му се налага принудителен труд. Робът се третира като стока и собственост на неговия притежател – това е дефиницията на термина в wikipedia.

Той няма право на земя, къща, образование, лични вещи и прочие. А българите по онова време са имали право да притежават собственост – земи, къщи и т.н. Имали сме собствени училища, църкви, манастири – тоест имали сме изява на духа и духовно развитие.

Да, имало е погроми, палежи, разрушения, но въпреки всичко българите сме оцелели благодарение на съзидателни дух, който е останал непреклонен през тези мрачни години от българската история.

Всичко това показва, че българите НЕ сме били роби на никой народ и държава.

P.S. Интересно как ли ще преглътне някой “Атака” – активист тази еретична, според тях теза.

Inform,17.01.2008

Отмъщението на 52 прабългарски рода

Покръстването на княз Борис-Михаил (864 г.). Рисунка на л. 163 от Манасиевата летопис, ХIV в., Библиотека на Ватикана .

Християнизацията на България е тъжна и през цялото си съществуване е административно налагана религия

Иван Петрински

Винаги са ми били непонятни опитите християнизирането на България да бъде представяно в нашата историография като прогресивно мероприятие, което ни приобщило към модерния тогава свят. Точно както ми изглеждат съмнителни опитите да се възвеличава един от най-противоречивите български средновековни владетели - князът, наричан от християните за благодарност "Покръстител". Исторически много по-вярно би било да говорим за княз Борис-Михаил Кървавия заради жестокостта при избиването на голяма част от политическия и духовен елит на България. Приемането на учениците на Кирил и Методий в България и масовата образователна кампания, която е определено инициатива на владетеля, е единственият далновиден ход на този мрачен владетел. Има само два исторически верни и същевременно лицеприятни начина да бъде изобразяван този владетел - с окървавени ръце или гордо вдигнал книга.
Само си струва да погледнем тъжните лутания на един владетел, който няма дори една победа на бойното поле и е срам за великия си прапрадядо Крум. Поражението от франките (853), първото поражение от сръбските племена, поражението във войната с хърватите, ориентацията към Западната църква, унизителното поражение от византийците през 863 г. Страхлив и жалък на бойното поле, Борис-Михаил смело изклал през 865 г. 52 велики боили заедно с целите им родове - цвета на българската аристокрация. Така удавил в кръв въстанието, което избухнало във всички 10 комитата в българската държава срещу безумното му управление. Нямало връщане назад. Понеже византийските опити за влияние в България заплашвали да унищожат държавата, Борис-Михаил се обърнал отново към Западната църква (866), но там не му харесало, та се върнал отново към Цариградската патриаршия (4 март 870 г.).
Наистина приемането на Климент, Наум и Ангеларий в България е единственият далновиден ход на Борис-Михаил. Единственият!
Налагането на християнството лиши България от възможността да следва своя оригинален исторически път на голяма империя през Средновековието, да създаде самобитна култура. По-сетнешната съдба на държавата ни до ХV в. го доказва напълно.
* * *
През последните години по вестниците и телевизиите до втръсване се налага една стара теза, подложена днес на скъпа реанимация. Тезата винаги е била популярна сред по-бунтовно настроените студенти по история и философия. Нейната същност е в това, че княз Борис-Михаил само узаконил съществуващата религиозна ситуация в страната. Според тезата през 665 г. едва ли не само 53 семейства в страната не били християни - 52 аристократични рода с прабългарски корен и ханското семейство. Последното - не изцяло. Ханската сестра била по-прогресивна от роднините си. Напоследък тази теза, нека я наречем "покръстителна", завоюва все нови и нови висини, затъркаля се като снежна топка. Защитниците й, опиянени от отсъствието на спор по този въпрос в общественото пространство, вече говорят за християнизация още от възкачването на господаря Кубрат на трона на старата Велика България. И доколкото той все пак е бил покръстван поради "нечуваната си дружба" с император Ираклий, по презумпция без грам доказателства се твърди, че и синът му Аспарух и внук му Тервел били християни. Но и това не е всичко. Щом първите владетели на средновековната ни държава са християни, трябва и поданиците да са такива. Логично, нали? А след като първите владетели са покръстени по презумпция, тогава какво да кажем за следващите? Очевидно и те са християни. Тогава излиза, че Борис-Михаил е покръстил май само себе си.

За покръстителната теза няма никакви доказателства, напротив

Това, разбира се, не е пречка разпространителите й, командвани от невидим център, да продължават усилено да я лансират. Нека много накратко да погледнем наличните данни. Да, вероятно Кубрат приема християнството. Да, хан Тервел наистина е изобразен на печата си с някои християнски символи, част от одеждите му на триумфатор. Толкова! Който обаче твърди, че Кубрат запазил християнската си вяра като владетел на старата Велика България, наистина няма представа от ранносредновековни държавни образувания или от психология на ранносредновековното население. В най-добрия случай Кубрат останал криптохристиянин, т. е. скрит християнин, практикувайки тази религия само насаме и никога публично. Но, честно казано, дори това е крайно съмнително. Освен това наличните извори не дават възможност дори за намек в посока на християнизация на първите ни владетели.
Остава да видим как стои въпросът с "масовата" християнизация преди 864-865 г. Обикновено само във вестници и по телевизията може да се срещне тезата, че "огромната" част от населението на средновековна България било вече християнско към същата година. Тогава къде са им църквите и некрополите на тези християни? Няма ги. Някои тенденции за предатиране на известни отдавна открити археологически паметници (Ст. Ангелова и колектив) засягат само няколко паметника (некрополите в Абланица и Туховище, Гоцеделчевско, и некропола в Черниче-Крупник, южно от Благоевград), които не могат да повлияят на общата картина. Същото важи и за няколко новооткрити некропола като разкрития миналата година некропол до Добринище (разкопки на Ю. Божинова).
Още по-категорични са резултатите от археологическото проучване на църковни сгради от това време. Картината е една и съща - навсякъде те остават в развалини след края на VI в., а най-късно - с присъединяване на съответния район към България. Ето само два много кратки примера. Църквата "Св. Богородица" на о. Свети Иван не само е запусната някъде през VII в., но и остава в развалини чак до Х-ХI в., което е очевидно поради силното обветряне на градените колони в кораба. То може да се получи само ако сградата е стояла без покрив и почти без стени поне два века. Същото явление наблюдаваме и в църквата в средновековната Якоруда - категорично запустяване след края на VI-първата половина на VII в. Възстановяването й трябва обаче да се отнесе чак в самия край на ХIV в., но по съвсем други причини. Тази картина може да се наблюдава навсякъде в страната.
Тогава какво излиза? Няма действащи християнски църкви освен в някои големи градски центрове. Почти липсват християнски некрополи освен в пограничните с Византия земи, при това без много възможности за етническа идентификация. Няма църкви, няма некрополи, значи няма и християни. Това е положението.
* * *
Християнството е любимата религия на властващите. Не знам защо - философите трябва да ни обяснят това. И именно като религия на властващите тя е винаги административно налагана. Точно както е в Средновековна България, точно както е и днес. Един владетел приема тайно християнството и го налага с кръв на поданиците си, които дотогава пазят старите си политеистични религии. Това са во кратце данните по писмените и археологическите извори, изчистени от емоции. За друго доказателства няма. А българите в по-голямата си част са християни предимно на битово ниво. Може би това е отмъщението на 52-та изклани прабългарски рода.

Приписка с имената на семейството на княз Борис-Михаил, Чивидалско евангелие, V-VI в., Археологически музей, Чивидале, Италия.

Inform,29.05.08

Жалко, че няма кой да изпрати на обучение и директора на НИМ

Валентин Хаджийски,Ню Йорк

Божидар Димитров

Преживяхме и второто действие на фарса с “мита за Баташкото клане” – предизборната пропагандна акция на мозъчния тръст от интелектуалци, близки до президента Първанов – и лично на директора на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров.

Първото действие завърши с пълен провал за тях – за пръв път българомохамеданите в Родопите гласуваха масово за ДПС и на изборите за евродепутати през май, и на местните избори през есента, на които и в самия Батак се наложи ДПС. Свидетел съм, че до 2006 г. българомохамеданите гласуваха поне наполовина и за други партии, например с. Триград, Девинско, имаше кмет от БСП.

Второто действие започна, когато ВАЦ най-сетне научи за хулиганските прояви на двата си високотиражни български вестника, извини се официално на потърпевшата изкуствоведка, зарече се да контролира съдържанието на “Труд” и “24 часа”, да прати журналистите на обучение и пр. Дано немските медии да са разяснили, че работата не тръгна от редакциите на двата софийски вестника – те подеха темата от мозъчния тръст на президента. Жалко, че няма кой да изпрати на обучение и директора на НИМ.

Вместо да изпише вежди, щабът на Първанов извади очи. Не ми идва друго освен – още веднъж – крилатата фраза на френския циник: “То беше по-лошо от престъпление, то беше грешка!”

Да, освен грешка на политика, беше и престъпление на държавния глава, чиято роля е да сплотява нацията, да дава пример за сдържаност и толерантност по деликатните етнически и религиозни въпроси, а не да я разединява, разпалвайки омраза към български граждани, да подстрекава разни тълпи и медийните им израстъци да зоват за разправа – и физическа – с български учени, за отнемане на гражданството на български граждани по рождение.

Не влиза в задачите на държавния глава и неговите съветници, както и на парламента, МС и отделните министерства, а също и на местните власти, да дават становища по (никому извън научната общност неизвестни) изследователски проекти, които не са финансирани от държавата, и да организират “спонтанни” “всенародни” предизборни обругавания на авторите им по местожителство.

Каква “провокация” е един неизвестен на широката общественост изкуствоведски проект, колкото и еретичен – или дори невежествен да е? Кой от многото еретични проекти, развенчаващи Ботев или Левски, е предизвиквал такъв скандал? Никой нямаше да чуе за г-жа Балева, ако не беше публикацията на Б. Димитров в “24 часа” от април т.г. – истинската провокация. Позорно е, че и ръководството на БАН хвърли камък.

Повечето ругаещи сигурно не са разбрали, че Балева не отрича факта на клането и явно се интересува от друго – как се е формирал един политически, “виктимологически” мит чрез манипулация на образите на минали страхотии. Ругаещите не са наясно и какво във факта на клането им е толкова скъпо и представлява национална гордост. Понеже то не представлява гордост за националния поет Вазов – напротив, съдейки по началото на “Опълченците на Шипка”, Батак е за него по-скоро един позорен факт, който “в миналото наше хвърля своя мрак” – но срамът се отмива от подвига на Шипка. Вазов не обича “виктимологията”, а юначеството. Кой може да сравни “Възпоминания от Батак” с “Кочо”?

Четейки описанието на Ю. Скайлер и разказа на полския художник А. Пиотровски за по-късната инсценировката на клането, наистина човек остава с мрачно впечатление. Не помагат за изглаждането му и готическите пощенски картички с художествено подредени или разхвърляни черепи и кости – богохулно извадени от костницата и останали може би и от друго време, преди клането.

Не е ясно дали ругаещите Балева също разбраха, че клането не било работа толкова на турци, колкото на българомохамеданите от съседните села, познати и роднини на батачани – което не е казано ясно у Захари Стоянов, а май не се разбирало и от Българската православна църква, канонизирала баташките нови мъченици за вярата. Всъщност до 1908 г. българската държава не разграничавала технически българомохамедани от турци – а след това различието станало много съществено, чак до последните етапи на “Възродителния процес” в 70-те и 80-те години.

Много трудно е да се обясни каква е вината на ДПС, днешните български турци, днешна Турция (проектът бил финансиран от Турция според в. “Атака”) и нейните “американски и израелски покровители” за Баташкото клане. Клането е трагичен епизод от време на религиозен фанатизъм, халифатска тирания, стари спорове за земя между батачани и съседите им, изобщо дълга история на вражди.

А една цивилизована и отговорна власт в 21 век трябва да работи за преодоляването на фанатизма у по-необразованите си граждани, за недопускане имуществените, културни и битови противоречия между хората да добиват религиозен и етнически профил – не да нагнетява омраза с тясно -партийна, користна цел – мобилизация за избори, хвърляне камъни в градината на другата партия.

Истерията мобилизира за пореден път, с отслабваща сила, най-ретроградните сили у нас, идейните и организационни наследници на “Възродителния процес” – не е забравено, че Първанов започна политическата си кариера като говорител на ОКЗНИ. Хората, които останаха слепи и глухи за една Сребреница, станала под носа им, и се държаха за “скъпия си другар Милошевич”! За щастие, както се вижда и по Интернет форумите, все повече обикновени българи стават непромокаеми за пропагандата на омраза.

Свободата на научното изследване от политическа репресия е основна ценност в цивилизованото общество. Включително и свободата на изследванията на историка Божидар Димитров, който – наред с обективните си приноси – има и доста екзотични тези, като например, че (пра)българите били по-едри на ръст от западноевропейците, но не защото имали “расово превъзходство”, а защото ядели повече месо; че Борис I бил подучил тайно Кирил и Методий да напишат азбука за държавата му; че бил пратил Климент и другите ученици да се учат при тях едва ли не с държавна стипендия.

Как трябва да се пише в 21 век за трагични исторически събития като Баташкото клане? С разбирането, че каквото се напише у нас, вече се чете в цяла Европа, понеже сме в ЕС, езикът ни е официален език на ЕС. Не че преодоляването на стереотипите е лесен процес – и по-развитите демокрации се спъват в него на всяка крачка. Но фактът, че ще сме подложени на постоянна международна критика, е неоспорим.

Интересно е сравнението между статиите в българската и английската Уикипедия. И двете сигурно са писани от български историци. Картичките с надписите от кости могат да се видят само на английската (Batak Massacre), там има и обективно описание на скандала от т.г. В българската статия (Баташко клане) вместо това има емоционални описания на зверства – печене на шиш, набиване на кол, вадене на очи.

Едното е писано да се чете от чужденци, другото – между нас.

Е, няма вече да има само “между нас”. Време е да свикваме.

*Статията е публикувана в сп. “Диалог”, бр.39

mediapool>bg,5.12.2007

Междукултурни недоразумения

Александър Андреев, "Дойче веле"

Злополучните дискусии в България около един изкуствоведски проект на берлински учени на няколко пъти бяха недружелюбно коментирани в германски медии. Но острата публикация на списание "Шпигел" беше забелязана и от ръководството на концерна ВАЦ. Останалото е известно: ВАЦ обяви, че занапред ще разхлаби твърдия си принцип за ненамеса в редакционната работа, особено на изданията си в Югоизточна Европа, а българските му вестници "24 часа" и "Труд" се почувстваха несправедливо обвинени в национализъм. Всъщност целият микроскандал е най-вече поредица от междукултурни недоразумения и неадекватни реакции.

Да започнем с това, че преди половин година почти никой в България не можеше да си представи степента, в която патриотичното възмущение около "проекта Батак" на Балева и Брунбауер ще шокира много либерални наблюдатели в Германия. Този шок и последвалите публицистични реакции са лесно обясними, като се имат предвид както исторически обусловената чувствителност на много германци към всякакъв вид националпопулизъм, така и съвършено легитимният модерен възглед, че политиката и медиите нямат право да опростяват един научен проект и да инструментализират емоциите на слабо осведомената част от публиката. Втората грешка беше отсъствието на ясна редакционна позиция в двата български вестника по дискусията "Батак". Защото президентът, премиерът, придворният историк и многобройните коментатори имат право на всякакви мнения, но пред лицето на набъбващия скандал читателите трябваше да научат и мнението на самите издания.

В Германия пък (знам го лично от многобройни разговори с германски наблюдатели) взривоопасният потенциал на темата "Батак" беше решително надценен - просто защото представата за обществена дискусия, за толерантността и езика й, за последствията от нея доста се разминава с българската норма. Да не говорим, че в Германия има автори и издания, които понякога практикуват твърде нравоучителен тон към "първолаците в демокрацията", а специално списание "Шпигел" често пъти раздава присъди от последна инстанция.

Цялата тази верига от недоразумения е сигнал, от една страна, за това, че части от българската публичност и нейните медии все още не се вписват в нормата, която в Германия (а и другаде из ЕС) минава за цивилизована. И че много често при подобни ескалации е необходимо умерено и добронамерено междукултурно посредничество. Същото впрочем важи и в обратната посока: на мнозина в Европа им е нужен по-тънък усет за историческите травматизми в новоприетите страни и за вкуса на местната дискусионна кухня. Което, разбира се, не означава, че има оправдание за онези, които се опитаха да изцедят политическа добавена стойност от проекта на берлинските учени. Проект, посветен, между другото, именно на културните недоразумения.

Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свободата", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свободата". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.

evropa>dnevnik>bg,28.11.2007

Диалог

Новото забатачване около мита Батак

На 16 май президентът Първанов бе гост на Батак за честването на 131-ата годишнина от Априлското въстание. Тогава се проведе и дискусия "Батак в българската национална идентичност. Мит и/или реалност", предизвикана от опита на Мартина Балева и проф. Улф Брунбауер да организират симпозиум, свързан с историята на Батак. На снимката - заедно с президента в града бяха и Антон Дончев, Любомир Левчев, Иван Гранитски и Николай Овчаров. Комитет "Съзидание" още не съществуваше.

Снимка: Юлиян Савчев

Какво ни казва тази случка шест месеца по-късно?

Ясен Бориславов

Миналата седмица стана известно, че главният управител на медийната група ВАЦ - Бодо Хомбах, се е извинил на изкуствоведката Мартина Балева и на проф. Улф Брунбауер, автори на проекта "Митът Батак", който през април т.г. стана причина за шумен медиен скандал. Тогава в двете ВАЦ-ови издания българката беше агресивно упрекната в най-тежки грехове - нихилизъм, родоотстъпничество, светотатство и т.н. Инерцията, подета и от други медии, възроди лексика и патос, характерни за едно уж изживяно вече минало. В една от многото публикации на тази тема проектът беше определен като проява на "ибрикчийски възторг", "ибрикчийство" и "ибрикчийски манталитет", към което бяха добавени и думи като "кюлхане", "майкопродавство" и "отцеругателство", а авторката беше наречена "инфузория"* и "бледа спирохета"**. Чуха се и гласове в защита на академичната свобода на интерпретация, но те поради характера на своя изказ (не достатъчно гръмогласен), както и поради естеството на аргументацията (академична, а не емоционално цветиста), се оказаха разбираеми за ограничена и затворена среда. Заради тази медийна реакция планираната научна конференция с изложба се провали, но явно това не е бил краят на проекта "Митът Батак". Логично беше да се очаква някакво развитие. Все пак включването на България в ЕС не означава само прикачане към еврофондове, но и приобщаване към известни стандарти на публично размишляване и говорене.
Какво ни казва тази случка шест месеца по-късно? Ако до април предмет на изследователски интерес в проваления проект е бил механизмът, чрез който едно ясно документирано историческо събитие може да се превърне в невралгично (а това значи и митологично) място на националната памет, то шест месеца след скандала самите медийни реакции могат да бъдат предмет на нов изследователски интерес и тяхното изследване би констатирало не особено приятни истини за българското общество.
В априлските и майските публикации на тази тема ясно пролича, че водещи български журналисти, интелектуалци и държавници се придържат към едно съвсем ограничено и примитивно разбиране за мита като измислица (или измишльотина).

Високата обществена позиция на тази първосигналност буди тревога,

която явно е прескочила домашните граници. Митът, дори когато се разминава с историческата действителност, не е измислица. Той има свойството да конструира реалности много по-мощно, отколкото историческият факт. В този смисъл митът може да бъде генератор на хиперреалност. За разлика от историческия факт, който е еднократен акт в линейното историческо време, митът се случва постоянно, той работи непрекъснато, моделира нагласи и ценностни ориентации, мотивира поведения и т.н. Чрез тези свойства на мита функционират религиите и идеологиите, а също и много рекламни стратегии. (Наскоро с рекламна цел елегантно и много успешно за пореден път беше експониран митът Азис.) И това е така за всички митове, а не само за някои, които не засягат невралгични места от националната памет. Да се твърди обратното е все едно да се каже, че две и две прави четири между три и пет следобяд, но не и в друго време.
Нека обясним казаното с няколко примера и за повече яснота ще започнем от Батак. През пролетта на 1876 г. в Батак са избити няколко хиляди души. Това е исторически факт, документиран по неоспорим начин в множество извори от различно естество - устни, писмени и материални. Година по-късно в Стара Загора след отстъплението на ген. Гурко са избити значително повече хора и тяхната трагична смърт не е била по-различна - били са клани, изгорени, застреляни, насилвани, както е станало и в Батак. Това също е исторически факт, документиран не по-зле от Баташкото клане. В същото време в националната памет името на Стара Загора не носи онзи ореол на национален трагизъм, с който е свързано името на Батак. Коя е причината за това? Явно има нещо, което действа като трансмисия между историческия факт и националната памет. Това нещо е образът. Хората възприемат света по-често чрез образи, а не чрез факти. Стара Загора не е имала своя Иван Вазов или Захари Стоянов, или художника Пиотровски, които да превърнат трагичния исторически факт във въздействащ художествен образ, а всеки художествен образ е един мит. Това, според мен достъпно обяснение, което не поставя под съмнение нито трагизма и сакралното място на Батак в националната памет, нито властта на художествения образ над историческия факт, беше поднесено някак сбито в полемиките около скандала и остана заглушено от общата патриотична възбуда.
Преди петнайсетина години Димитър Панчовски в книгата си "Последните дни на Васил Левски" на основата на анализ на историческите извори поднесе солидна аргументация, оневиняваща поп Кръстю Никифоров като предател. Този факт обаче сам по себе си не може да заличи въздействието на Вазовите стихове за същия поп Кръстю, моделирали в продължение на десетилетия неговия образ в масовото съзнание. Нека ги припомним.

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй пятно за храма
Дякона погуби чрез черна измама!
....................
и кого родила една майка луда,
който има равен в ада само Юда,
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Художественият образ не подлежи на фактографска верификация, но от друга страна, когато нещо е добре или ефектно казано, не следва, че то непременно е и вярно. Всеславянската слава Крали Марко в светлината на историческите факти е един балкански колаборационист от края на XIV век. (Загива в битка срещу влашкия войвода Мирчо, в която се сражава като турски васал.) В епоса на балканските народи обаче неговият образ е съвсем различен. Примерите от този род са толкова много, че понякога е трудно да се каже дали историята се конструира повече от факти или от митове. И дали фактът е по-важен за историята, или неговото трансформиране в мит чрез образа. Тази тема отдавна е проблематизирана в историографията и в този смисъл екстравагантният проект на Балева и Брунбауер не е оригинален.
Така 131 години след Априлското въстание

Батак отново стана нарицателно

и по някаква странна ирония потвърди името си. (Едно от значенията на турската дума "батак" е "объркани сметки".) Тъй като всяка криза съдържа в себе си и своето разрешение, нека се опитаме да видим и евентуалните обществени ползи от този скандал.
Вероятно вече е станало ясно защо на една академична теза, колкото и тя да изглежда предизвикателна, би трябвало да се отговаря първо от академични, а не от политически трибуни.
Случката дава възможност да се разбере, че историята все пак е наука, а не е само инструмент за патриотично възпитание. Тя не е пръчка-показалка, макар че може да служи и за това, но ако само за това се използва, тя се поврежда. Като всяка наука историята живее чрез постоянна критическа саморефлексия. В този смисъл да се твърди, че историята не може да се пренаписва (едно клише от ранните години на прехода, съживено покрай скандала), е несериозно. Тя постоянно се пренаписва - повече или по-малко внимателно, в светлината на нови и стари исторически факти. Това е работата на историческите факултети, такъв е занаятът на историка. Това е по същество и разликата между науката история и Свещеното писание. Библията не може да се пренаписва, но историята може. И трябва.
Скандалът вероятно ще приглуши

архаичната риторика на сдружение "Съзидание"

за някакво "ново българско възраждане" и ще провокира по-сериозен разговор за ролята на интелигенцията в гражданското общество. Със сигурност една отговорна интелигенция не би допуснала да бъде въвличана в неприсъщи шамански духовни практики като баене за власт на успешни кметове и президенти. Българското възраждане се проточи повече от Италианския ренесанс и може би вече е време да се разбере, че тази пропагандна абракадабра е контрапродуктивна. България не може постоянно да се възражда под хипнотизиращите образи на славни герои и събития от предмодерните епохи. Актуалният проблем пред българското общество е как да напусне възраждането и да влезе в модерността. Опитите в това отношение през последните сто години постоянно са се проваляли поради неспособността на българското общество да приеме, че общата кръв, общата съдба и общата земя не могат да бъдат водещи структуроналагащи ценности в едно модерно общество.
Внушителен дял от вината за това неразбиране носи българската интелигенция. Структуроналагащата ценност в едно гражданско общество е съзнанието за гражданска взаимност между достатъчно отчуждени човешки същества. Българското общество не може до безкрайност да търси основанията за своето настояще и бъдеще единствено в миналото. Ако продължи да го прави, това означава след някоя година отново да устрои "държавно погребение" на цар Калоян, отново да разрови дупката в Царичина и да търси там висш разум и на практика да продължи да живее в метафората на героичната самодостатъчност, изящно показана от Емир Костурица във филма "Ъндърграунд".
Канонът на Паисий, около който е конструирана огромната част от българската историография, не е вечна политическа панацея и неговото прилагане в началото на XXI век рискува да превърне историята в гротеска. Разстоянието между героичното и комичното понякога е много малко, а глобализацията може да разруши и тази дистанция.
-----------
* Инфузория - паразитен микроорганизъм.
** Примерите са от статията "Апотеоз на ибрикчийството" от уважавания и влиятелен публицист и общественик Иван Гранитски (в. "Стандарт", 26 април 2007).

Ясен Бориславов

в."Сега",29.11.2007

Бодо Хомбах пред “Шпигел”:

Кампанията в българските ни вестници за Батак “не беше наред”

“Два български всекидневника, собственост на германския медиен концерн ВАЦ, организират хайка с националистически пароли за залавянето на една научна сътрудничка”, пише в понеделник германското списание “Шпигел”, цитирано от радио “Дойче веле”.

”Шпигел” е поредното германско издание, което обръща внимание на провалената научната конференция за Батак. Тя трябваше да се проведе в България и бе организирана от двама учени от Берлинския свободен университет.

”Шпигел” се спира най-вече на ролята, която изиграха българските вестници “24 часа” и “Труд” за провала на конференцията и нажежаването на атмосферата в публичното пространство. В статията непрекъснато се напомня, че двата вестника са собственост на германски медиен концерн ВАЦ.

След като представят целта на конференцията и подчертават, че тя никога не е искала да отрече Баташкото клане, авторите на статията в “Шпигел” описват последвалите “протестни крясъци” и заплахи по адрес на една от организаторките – българката Мартина Балева, както и наградата, която е обявила за нейния адрес, дяснорадикалната партия “Атака”.

”Върхът на копието са двата булевардни вестника на ВАЦ”

”На 25-ти април, например, “Труд” изкряска със заглавие “Гавра с костите на Батак” – така, сякаш диви осквернители на гробове са разграбили скелетите на жертвите и са ги обезчестили. Към това заглавие беше поместена снимка на човешки кости в близък план. В “24 часа” директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров заплаши Балева и нейния берлински партньор в проекта, че ще ги съди за отричане на Холокоста” и твърдеше, че Балева се е продала на турците. В статията не става и дума за това, че двамата учени никога не са отричали клането в Батак.

В София медийният концерн ВАЦ обитава монументална сграда с внушителни колони пред фасадата, в която навремето е бил издаван вестник “Работническо дело”. Сега обаче тук думата има Аксел Шиндлер, който е шеф на медийната група ВАЦ за България. Офисът на 39-годишният Шиндлер е светъл и модерен. По стените висят огромни карти. Всяка сутрин динамичният Шиндлер, който е родом от областта Пфалц и от месеци учи прилежно български, чете вътрешния преглед на печата.

”Аз самият не разбирам много от това, което пише във вестниците”,

казва той.

”Как обаче се осъществява контролът върху това, което се изписва в неговите вестници и онова, което щеше да е по-добре да не се появява в тях? Шиндлер маха с ръка: контрол няма. Най-важният принцип на ВАЦ, казва той, е ясното разграничение между издателство и редакция. Изключение се прави само по отношение на човешките права. “В този смисъл, аз съм пазител на ценностите на концерна ВАЦ”, казва Шиндлер пред “Шпигел”, което кара авторите на статията да обобщят:

”Никой във ВАЦ обаче не е забелязал, че в случаи като този с Балева, на националистически ориентирани редакции, в които работят много хора, учили занаята си по комунистическо време, им се дава право да се вихрят свободно и то така, че човешките права се пренебрегват напълно”, пише списанието.

Шиндлер, който идва в България три седмици преди вестниците на издателството му да измислят случая “Батак”, поглежда почти смутено компрометиращите заглавия и признава: “За това чувам за първи път”.

Приятел на олигарсите

Най-вече "Труд", най- тиражният вестник в България, може безконтролно да разиграва коня си. Главният му редактор Тошо Тошев царува зад дебело дървено бюро, а офисът му е изпълнен с модерното изкуство на "най-известните български художници", както самият той гордо казва. Тошев носи тъмнокафяво сако, около врата му златен ланец, а тъмната му риза е толкова разкопчана, че чак дъхът ти спира. Преди да започне да говори, си запалва пура. Тошев изглежда като българският отговор на Хю Хефнър (създател и издател на “Плейбой”-б.р).

Когато "Труд" все още е принадлежал на синдикатите, той бил редактор. После някак си се докопал до пари, усърдно изкупувал дялове и накрая придобил вестника. В София се говори, че неговите приятели, олигарсите, са го финансирали, за да получат насреща вестник, който не би пречел на интересите им, пише “Шпигел”.

Тошо Тошев разказва, че през 90-те години спешно търсил партньори, бил и в Лондон при "Таймс", в крайна сметка обаче успял с ВАЦ. "Това са истински вестникари", казва той, "това ме радва".

Бързо се разбрали за бизнеса, ВАЦ влезли в издателството, а и Тошев продължава да участва в "Труд" със 7 процента. "За насоката на вестника само аз имам думата, никой друг". А Батак? "Да", казва Тошев и изпуска могъщ облак цигарен дим в стаята, "това е деликатна тема". Батак засяга "душата на българите" и е един вид "духовен паметник". Там дори и учените трябвало "да бъдат предпазливи", е цитиран да казва Тошо Тошев.

Когато се появили първите съобщения за научния проект Батак, в столицата избухнал същински пожар. "Труд" реагирал подобаващо. "Ние показваме какво мислят хората. Не искам да загубя публиката си". А какво е станало с интервюто, което пуснал неговият вестник и в което интервюиращата е навикала Балева, защо се рови в българската история? Тошев се отдръпва назад и хладно отговаря: "Една от нашите най-добри служителки".

”Шпигел” цитира и анализ от вестник “Дневник”, в който случаят “Батак”е наречен “зловеща гротеска”.

Хомбах: “Това не беше наред”

Статията завършва с позиция на Бодо Хомбах, управител на медийната група ВАЦ. По отношение на кампанията в неговите вестници срещу Мартина Балева, той казва:

”Ние стигнахме до извода, че това не беше наред и ще си извадим нужните поуки”.

"Първата е назначаването на генералния секретар на Международния журналистически съюз Ейдън Уайт (Aidan White) за съветник на концерна ВАЦ в България”, пише в заключение “Шпигел”.

Статията на Марион Краске и Елке Шмитер "Терор заради една картина" се появява в навечерието на празничното отбелязване на 10-годишнината на ВАЦ в България, което ще е в сряда, в Дом №2 в Резиденция “Бояна”.

mediapool>bg,19.11.2007

„Истината живее опасно”

Под това заглавие вестник ФАЦ публикува голяма статия, посветена на германо-българската научна конференция в Батак, която трябваше да се проведе в България.

"Политика на възпоменанието със заплахи за убийство: една изкуствоведка попадна във фокуса на българските националисти". Така гласи подзаглавието на публикацията във ФАЦ. В нея се описва накратко предисторията на случая. А именно: че още през 2006-та година Балева публикува статия, посветена на „силата на изображенията, които ни се струват невероятно реални и точно затова биха могли да мамят, за историческите конструкции и за възбуждащи сетивата ни митове”, пише ФАЦ и припомня, че Балева взема за пример събитията от Батак. В статията четем:

„Батак е български национален мит, всяко дете го знае. Снимките и картините от заличаването на родопското градче от османците през 19-ти век по време на Априлското въстание са не само в научни издания, туристически проспекти, но и от поколения насам в учебниците по история. При това поне сред учените-специалисти се знае отдавна, че това клане е било извършено от нередовни турски войски. В този майсторски разказ за битката на българите за свобода Мартина Балева забелязала най-напред хронологични неточности. По-късно се сблъскала с други и в крайна сметка представила своите основателни съмнения пред специалистите за дискусия. Нищо особено, би си помислил човек. В действителност обаче това се оказва опасно за живота.

Статията на Балева, публикувана през 2006-та година в българския вестник „Култура” среща одобрението на колегите й. Само няколко месеца по-късно обаче, точно когато Балева е в родния си град София, за да подготвя изложба и международна конференция за Батак като възпоменателно място, събитията я застигат едно след друго. Младата жена е наричана „враг на държавата” и „псевдо-българка”, заплашвана и преследвана. В крайна сметка тя напуска страната."

В статията се описват подробно разпространените чрез Интернет заплахи срещу Балева, обявената награда за издирването на актуалния й адрес, тормоза над родителите й, както и организираното в центъра на София чупене на уреди на фирмата Бош, чиято фондация подпомага организирането на конференцията. ФАЦ не пропуска да отбележи и подетата от булевардната преса битка срещу Балева, заплахите на директора на националния исторически музей за това, че ще я даде под съд, както и острите изявления на българския президент.

„В германския исторически музей в Берлин пък се появяват изведнъж репортери на българския телевизионен канал СКАТ на националистическата партия Атака, които искат да накарат историчката Моника Флаке да се извини за подготвения от нея реферат за националните митове, с който е трябвало да бъде открита конференцията в София. Охраната на музея обаче ги изгонва на улицата. По-малко късмет в това отношение има ръководителят на проекта Улф Брунбауер от берлинския Свободен университет, който бил изненадан от репортерите в офиса му. Преди това Атака беше призовала да го поставят на ешафода.”, пише вестник ФАЦ и се връща отново към темата в научната разработка на Балева. В статията се описват основните тези на младата изкуствоведка, а именно: че картината на полския художник Пиетровски „Баташкото клане” е създадена въз основа на фотографии, които пък били инсценирани и в крайна сметка противоречат на тезата за славното въстание на християнското население от Батак. В статията се подчертава, че беззащитния град е бил наистина нападнат и унищожен, като най-много са били жертвите сред жените и децата. ФАЦ пише:

"Източниците, на които се опира Балева са сериозни и освен това отдавна известни. Само че по този начин тя посегна на една икона в българското историческо съзнание, „мита за Батак”, определение което нейните гонители и клеветници явно свързват с разказването на приказки, т.е. с отричане на случилото се, четем в статията във ФАЦ. В нея се описват и зверствата при баташкото клане, и реакцията на тогавашната преса и политика, потресени от случилото се. Всичко това превръща Батак в национална светиня", припомня германският всекидневник. В края на статията се отбелязва:

"Гротескните изяви на екстремистите, на паплачта, булевардната преса и политиците доведоха до дебат, който излезе далеч извън рамките на онова, към което първоначално се стремеше младата изкуствоведка. Историята на България започва да се освобождава с все сила от идеологията. Известни учени дискутират междувременно, как и защо се е стигнало до този скандал, тестват наследени от българската историография легенди и тяхното инструментализиране в политическата система. 1500 историци, социолози и творци са подписали петиции, с които се разграничават от националистическото дрънкане на саби и с които искат свобода за науката и критичен поглед към миналото. Сега статията на Балева се превежда и публикува и в други страни, които също като България се сблъскват с въпроси като: за коя история си заслужава да си спомняме и по какъв начин”, пише ФАЦ.

Deutsche Welle,14.09.2007

Проф. Иван Илчев: Скандалът с Батак беше политически удобен. Вестниците също са виновни

Разумните историци не са на мнението на Божидар Димитров, те не могат да направят скандал

Петър Добрев, Иван Бакалов

Проф. Иван Илчев е д-р на историческите науки и декан на историческия факултет на Софийския университет. Роден е 1953 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и история в Софийския университет “Св. Св. Климент Охридски”. Специализира история на балканските народи. През 1984-1986 г. е гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Кълъмбъс, САЩ и Мерилендския държавен университет, САЩ. 1990-1991 - гост-професор в центъра “Уудроу Уилсън”, Вашингтон, САЩ. 1999-2000 г. - в университета на Чиба, Япония. Професор е по нова и най-нова история на балканските народи. От 2003-а е председател на научния съвет на Историческия факултет. Автор е на множество статии в печата.

- Поф. Илчев, възможно ли е вече да се води научен спор по тезата на германския проект за Батак след цялата политическа шумотевица?

- Първо трябва да се каже, че има тотално объркване от страна на политиците. Самият проект на Мартина Балева е много слаб и показва незнание. Тя е човек изкуствовед и за голямо съжаление просто не знае нещата. Проф. Улф Брунбауер е един добър специалист, но той работи предимно с периода след девети септември 1944 г. Някак си по терлици се измъкна един от участниците – Александър Везенков, който за съжаление е бивш наш студент. Така или иначе имаше много проекти от този род през последните 15 години. Те обаче не попаднаха в подходяща политическа обстановка и не вдигнаха такъв шум. Имаше и проекти и за „развенчаване“ на Левски, и за „развенчаване“ на Ботев, имаше проекти за Втората световна война. Ако не беше вдигнат толкова шум около Батак и този проект щеше да си мине и отмине без никой да му обърне внимание.

- Защо според вас се разрази такъв скандал?

- Очевидно в случая беше политически удобно да се направи скандал.

- А не са ли виновни всъщност вестниците?

- Вестниците също са много виновни. Те не правят елементарно историческо проучване преди да пишат за нещо. Преди близо два месеца имахме един подобен скандален случай в нашите медии. ДПС издигна на митинг идеята възродителният процес да влезе в учебниците по история. Веднага всички медии писаха за това, започнаха дискусия трябва ли или не трябва това да се случи. Министърът на образованието също се изказа, че според него е рано и трябва да се изчака още 15-20 години. Това изобщо не му работата – да казва какво да пишат историците. В целия този ажиотаж нито един журналист не си направи труда да отвори учебниците и да види, че възродителният процес присъства в тях от 10 години! Познавам много добри журналисти, блестящи, но като цяло нивото на медиите е много ниско. Това е така, защото се гони моментният ефект.

- Дали не трябваше повече учени като вас да се намесят, да дадат смислени мнения и да не оставят медиите да водят дискусията и да интервюират единствено Божидар Димитров?

- Вижте, Божидар Димитров говори на езика на медиите и затова те толкова го интервюират.

- И упорито го наричат професор, без той да е.

- Преди години аз бях написал статия за него – за чалгата в историята. Той говори езика, който е разбираем за повечето журналисти, за съжаление. Има една руска дума - „панибратство“- той говори по този начин. Не много от историците могат да говорят така. Димитров, освен това, говори много гъвкаво и съобразява това, което казва, с тънката струя на национализма, която всъщност се оказа доста дебеличка. Разумните историци не са в никакъв случай на неговото мнение, но те не могат да направят скандал. Скандалът го прави Божидар Димитров. Моята позиция, която вероятно е въпрос и на характер, на образование и на нагласа, е винаги в средата. Тя не може да вдъхнови, не може да стане знаме. Знаме става яростният национализъм да речем или пък яростното отричане на национализма.

- Наистина, като че ли и в този случай общественото мнение беше на точно тези две крайности.

- Това е нормално. Една част от историците направиха апел против държавната намеса в определянето на полета на проучване. А то няма държавна намеса! Как ще се намеси държавата? По какъв начин?

- Ами ето - президентът Първанов направи изявление?

- Да, но какво пречи това? Софийският университет написа една декларация, че подобни спорове трябва да се оставят на професионалистите и това си е вярно. Иначе и моето име беше намесено, че съм се съгласил да участвам в конференцията за Батак. В интерес на истината никой не ме е питал, но ако ме бяха попитали, вероятно щях да се съглася. В крайна сметка това е научна конференция. Ако на нея участват слаби учени и се излагат неверни тези, това няма да е прецедент. Има маса такива конференции.

- Спекулация ли е все пак целият проект и шумът около него?

- Не, ако прочетете книгите на Брунбауер ще видите, че той много отдавна се занимава с история на малцинствата у нас, с история на учебниците – това му е специалността. Но искам да ви кажа, че за наше много голямо съжаление повечето западни специалисти, които се занимават с България и Балканите, симпатизират на малцинствата – каквито и да са те. Те в общи линии неглижират усилията на мнозинството да постигне един баланс вътре в страната.

- Все пак на Балканите по традиция малцинствата са притискани?

- Малцинството е по-интересно, винаги може да се представи, че то е в криза. И науката, колкото и да е печално, като журналистиката, се интересува повече от кризите, отколкото от нормалното развитие на нещата. Примерно в България има в пъти повече изследвания, посветени на годините на войните, отколкото да речем за периода 1900-1912 г., когато България се развива мирно и жъне икономически, социални и културни успехи. Този период на свободно, постъпателно развитие не привлича толкова вниманието на историците, те са се вторачили във войните. Така че не само журналистите търсят единствено сензацията. Но пак повтарям, самият проект на Балева и Брунбауер е много слаб, той показва непознаване на историята, на обстановката.

- Значи Мартина Балева не е права, когато казва, че за Батак започва да се говори едва след 1892 г.?

- Никога не е спирало да се говори за Батак. Батак е нарицателно название още от преди Освобождението. Батак се споменава в политическия бестселър на 19 век - памфлетът на Уилям Гладстон за кланетата в България. Говори се надълго и нашироко за Батак не само от МакГахан, както твърди Балева, но и от Беринг, от Скайлер. Още преди да се освободи България, Батак е в устата на всички, Батак е в английския парламент, във френския парламент. След Освобождението батачани вопият до Бога и искат пари за възстановяване на града. Има даже турски комисии, които под международен натиск започват да дават пари за пострадалите в Батак. По мое мнение, Батак се превръща в нарицателна дума още през 80-те години на 19 в. за нещо което е лошо, хаос, от който няма оправия.

- Споменава ли се Батак и в първите учебници по история на България?

- Имайте предвид, че първите истински учебници по история на България са писани в края на 80-те години на 19 век. Дотогава се учи по историята на Иречек, която е публикувана 1876 г. преди въстанието и там по обективни причини Батак го няма. Когато се появяват учебници в края на 80-те и началото на 90-те години, Батак разбира се се споменава, както и цялото Априлско въстание. Има и друго, за което Мартина Балева напълно не е права. Картината на Пиетровски допреди две години висеше в един коридор в Министерски съвет. Техниката, която е използвал художника, не е издържала времето и на нея не може да се различи нищо, виждат се само силуети на фигури. По мое мнение картината на Пиетровски никога не е била популярна. Тя не може да се сравнява с картините на Мърквичка, на Вешин, на Обербауер. Популярни са литографиите на Дембицки и Николай Павлович за сражението на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, за цар Симеон и хан Крум пред стените на Цариград - героични, националистически литографии. Помислете си, кой нормален човек ще си сложи в къщата репродукция на картина с клане? Да си стои на масата, да пие вино и да гледа отсреща отсреща отрязани глави? Той ще си сложи „Ръченица“ на Мърквичка, където се подрусват в кръчмата с чаши вино.

- Възможно ли е все пак след целия шум предвидената от Балева конференция да се проведе?

- Нашият факултет в момента подготвя покани за другата пролет, когато планираме една международна конференция за политическата митология на Балканите. Иначе и конференцията за Батак може да се проведе. В наши дни такова нещо не може да се забрани.

- Какво щеше да стане, ако на тезите на Мартина Балева не беше обърнато такова внимание?

- Повечето от тях са напълно неправилни и конференцията щеше да се проведе без никой да и обърне особено внимание. Това е цялата работа. Но на мен ми прави страшно лошо впечатление, че нашите политици се занимават с миналото.

- Може би си намират по-здрава почва в миналото?

- Явно им е неприятно да се занимават с днешния ден, не им изглежда добре утрешния, не им е ясно какво ще става и намират здрава почва само в миналото. Особено Античността, Средновековието, когато „ние сме най-велики, а другите са нищо.“ Ние не можем да се представяме за наследници на траките, както и турците за наследници на троянците, а македонците за потомци на Александър Македонски. Ние нямаме генетична връзка с тези народи, а просто живеем на същата земя, на която те са живели. Университет се занимава със сериозни неща, а не със сензации. Дори на пищното погребение на Калоян не забелязах представители на академичната общност. Аз все пак не бях против, хубаво е да знаем къде е поне един наш цар. Но не трябваше да се прави по такъв театрален начин, с военни… Политиците в момента използват историята. В един от сократическите диалози на Платон се казва, че политиката е най-лесното нещо. В последно време у нас наистина се оказва, че освен от политика, вече всички разбират също от образование и от история, и имат свои становища и мнения.

Вчера при мен беше председателят на една от многото пенсионерските организации, който тропаше по масата по повод Батак: “Трябва да се забрани, трябва да се забрани!”. Казвам му, че в нашето време такова нещо не може да се забрани. Той - не: “Трябва да се забрани!”. Казах му: “Уредете ми един батальон танкове и ще тръгна за Берлин да забранявам…”(e-vestnik>bg, 5 Май 2007)

За фотографската обективност на събитията

Георги Папакочев, Дойче веле

Повод за разпалените разправии в България около т.нар. проект „Батак” на двама учени от Свободния университет в Берлин се оказаха няколко обикновени снимки, направени от живеещия в Пловдив в края на 19 век фотограф Димитър Кавра. На тях, по поръчка на полския художник Антони Пиотровски, фотографът е възстановил сцени от Баташкото клане през 1876 година. Действително ли „Фотокамерата е окото на историята”, както твърди фотохроникьорът на Гражданската война в САЩ Матю Брейди?

Едва ли е нужно да се спирам на заключенията, направени от изкуствоведката Мартина Балева от Свободния университет в Берлин в проекта, озаглавен „Батак като българско паметно място”. По-скоро бих се опитал да разсея поредния мит, свързан с т.нар.”обективност на фотографския образ”, мит използуван за създаването на букет от други митове и фалшификации, най-вече свързани с историческото минало.

През 1863 година в зората на фотографията американецът Матю Брейди заснема с огромния си дървен фотоапарат историческата снимка на убития стрелец в Гетисбърг, която в продължения на две столетия е символ на самоотвержеността на американците в извоюването на националната свобода. Това, че, за да направи този кадър, както е доказано днес, Брейди е преместил тялото на убития войник на около 30 метра, за да постави главата му върху окопа, както и че подпряната встрани винтовка е изкуствен реквизит на фотографа, днес няма никакво значение за този „фотодокумент” на американската история.

Подходът на инсценировките във фотографията продължава да се прилага и през целия 20-ти век. Твърдението на легендата в световната фотожурналистика Робърт Капа, че е уловил с фотокамерата си момента на гибелта на войник от Гражданската война в Испания все още буди съмнение. Фотографските внушения за гибелта на деца, когато фотографите са поставили нарочно детски играчки до покрита с кръв ръчичка, също не са рядкост. Известната снимка на издигането на американския флаг на тихоокеанския остров Иво Джима от американски войници през Втората световна война е също доказана фотографска възстановка.

Кино- и фотокадрите от развяването на съветското знаме над Райхстага в края на битката за Берлин през същата война е също инсцениран за нуждите на военната пропаганда сюжет. „Изненадващото-, казва световно известната изследователка на фотоизображението Сюзън Зонтаг,- не е, че всичко това се случва, а, че ние сме изненадани и разочаровани, когато разберем, че това се е случило”.

В началото на миналия август достоверността на снимката отново беше поставена под въпрос, когато стана ясно, че фотография на израелски въздушен удар над Бейрут е била манипулирана от фотокореспондента на Ройтерс Аднан Хадж. Агенцията светкавично изтегли изображението от емисиите си и заяви, че повече няма нищо общо с този фотограф.

Не по-малки са етичните упреци, когато манипулирането на изображението се прави след като то е било заснето. Ако навикът на комунистите да изличават от историческите фотокадри нежелани личности, като Троцки, например, днес предизвиква по-скоро насмешка, то е, защото това е правено елементарно - все едно да оставиш на местопрестъплението кърпичка с монограм, от която са изтрити всички други отпечатъци.

Тъкмо тези практики са породили известната фраза на големия чешки писател Милан Кундера в неговата „Книга за смеха и забравата”: „Единствената причина хората да желаят да бъдат господари на бъдещето е, за да променят миналото. Те водят истински битки за достъп до лабораториите, където снимките биват ретуширани, а биографиите и историята – пренаписвани”пише Кундера.

Разликата днес е, че всеки, който борави с компютър, на практика има достъп до въпросните лаборатории. Изображенията могат да бъдат манипулирани с едно натискане на копче от клавиатурата, при това почти веднага след като са направени. Историята върху тях може да бъде променяна дори докато се случва. И доколкото съществуването на недокосвани оригинали или негативи доскоро предлагаше някакъв стандарт срещу всякакви последващи намеси, за да може да се направи сравнение, цифровата революция заличи първостепенната роля на оригинала.

Означава ли това, че идеята за визуалната истина вече не съществува? Точно обратното. Неотслабващото внимание върху тези проблеми потвърждава основния човешки стремеж към точност и повторяемост. Фактът, че днес изображенията могат да бъдат манипулирани толкова лесно, увеличава стойността на онези, които не са манипулирани.

Така във възпроизвеждането на епизоди от баташкото клане, направено от старателния пловдивски фотограф Димитър Кавра в края на 19 век, няма нищо осъдително. Осъдителното е, че представителите на т.нар.”патриотична общност” в България не могат да приемат, че в случая става въпрос за възстановка, а не за фотодокумент от реалното събитие. Впрочем някои от тях продължават да търсят в архивите и фотографски портрети на солунските братя Кирил и Методий. Такива няма и не може да има, но когато митологията замъглява здравия разум, всичко е възможно. Особено в България.(bulgarianpost>com,02.05.2007 г.)